RIPped apart / Разкъсана на парчета

Заедно с моята колежка по перо /Райс/ решихме да пуснем нашата история. Мислехме да го направим по-късно, но явно трябва да се даде някакъв старт, защото смелчаги не се намират, които да споделят творбите си.
Историята я пишем плътно двете, така че всяка има еднаква заслуга за всяка глава. Дано ви допадне.

Резюме

Направила съм два колажа, колкото да имате някаква физическа представа за героите.
RIPped apart
RIPped apart 2

Така.. ето ви първа глава и се надявам някой да коментира... Все пак го качваме, за да чуем мнението ви ^^

Глава 1
Worse than a fairytale

Самата аз също съм човек, но не чак толкова. Аз и остатъка от малкото ми останало семейство сме вещици. В този иначе толкова объркан и странен свят, вече всичко се беше разрастнало. Освен вампирите, върколаците и преобразяващите, света беше създал и нас. Отначало всичко е било на игра. Хората били толкова обсебени от магиите, че през 1302г. някой, с точност – Ериц Хамилтън, прекалил в игричката си. Боже, толкова много го мразех. Заради него сега водех жалкото си съществуване. Та, Ериц е бил човек, дотолкова опиянен от магията, че по някакъв незнаен начин от толкова много магии е успял да направи телата на хората по – устойчиви на удари, не чак толкова чувствителни. Не остаряваме, освен ако не направим нужната магия, но това е по личен избор. Грубият ни разтеж е до 19 човешки години. Тогава спира външното ни развитите. От там нататък Хамилтън е обединил много общи черти от вампирите и върколаците. Имал е малко последователи, но те са били достатъчно луди, за да овладеят до такава степен магията, че вече тя тече във вените им. И така се е родил новият род – между човек, вампир и върколак. Явно семейството ми е било част от тази малка групичка последователи, защото родът ни е доста стар, самата аз съм на 461 г.
Стоях си мирно, когато чух пет момичета по в страни да си говорят. Друг път не използвам слуха си, за да подслушвам, но това ме заинтригува. Момичетата бяха толкова различни, но и толкова еднакви. Личеше си, че са приятелки, но не от много отдавна, прекалено много неща не знаеха една за друга. Три от тях бяха с черни коси, малко под раменете и с тъмни очи. Другите две бяха с естествено руси коси и красиво сини очи. Можеха да минат за сестри, но явно не бяха. Едната от тях проговори :
- Прочетохте ли вече „Затъмнение” ? – беше доста гръмогласна. - Аз вече я свърших и нямам търпение за „Зазоряване”, не че не съм я чела в интернет, но друго си е да си разлистваш листите с огромен интерес.
Ох, горките заблудени деца. Тази Стефани Майър им беше промила мозъците с историята за вампира, който се вюбил в човека. Ако самата авторка знаеше каква в същност е истината, може би нямаше толкова смело да пише за любовта на тези същества.
Вече не слушах разговора. Стана ми ясно за какво иде реч – поредните „Здрач” фенки. Бях се наслушала на коментарите по тази поредица. Самата аз много добре познавах някои вампири и това, което авторката бе описала не съвпадаше много много с истината. Бях се изкушила да си купя първата книга, но ми стана безинтересна. А вампирите естествено, много се бяха възгордяли. Все пак половината свят говореше само за тях. Нямаше начин това да не въздейства върху самочувствието им. Те се имаха за нещо много повече от всички други и цялата тази суматоха около книгите гъделичкаше още повече огромното им самочувствие.
Чух тихи стъпки зад мен, но се направих на приятно разсеяна, защото ми беше пределно ясно кой се опитва да ме стресне, но и този път нямаше да стане номера. В последния момент, когато трябваше да се стресна, аз просто се поместих една крачка встрани, а Даниел се заби силно в едно от „Здрач” момичетата, като го помести от мястото му.
- Опа ... – изчерви се той. – Извинете момичета, малко се отплеснах от пътя. – И след като подви опашка той се приближи към мен с убийствена физиономия. Не се сдържах и се засмях с пълно гърло. Не ми пукаше кой ме гледа. Просто физиономията му в комбинация със станалото току – що ме развесели безкрайно много.
Стоях и се смеех, а скъпият ми братовчед ме убиваше с погледа си. Винаги се опитваше да ми погоди някой номер, но целият един месец повече живот от него, ми помагаше винаги да обърна плановете му в моя полза.
Даниел, както и самата аз, също беше вещер. От огромното ни семейство бяхме останали само ние. Другите се избиха помежду си. Ние със братовчеда не бяхме като тях. Ние се обичахме още от пеленачета и при всеки удобен случай си погаждахме по някой друг кофти номер. Разбира се, аз почти винаги го биех и това много го ядосваше. За сметка на това той си ми го връщаше с някой друг шамар измежду другото. Просто не можеше да търпи, че точно момиче го е победило. И то браточедка му, която се е родила само месец преди него. Беше много забавен като се ядосаше. Винаги съм се забавлявала много с тези негови изблици. Разбира се, на мен всичките тези „удари” не ми влияеха по никакъв начин, защото все пак бяхме смесица от всичко взето заедно.
Наистина бяхме доста странни твари. Имахме от всеки вид по-малко заложено в себе си. Бяхме със твърди кожи, но не колкото на вампирите. Те ни разкъсваха без проблем, но пък и ние не им оставахме длъжни, защото колкото и тънки или малки да бяха пръстите ни, бяхме достатъчно силни, за да ги унищожим. Миризмата ни беше много слаба. Почти не се усещаше. Затова, ако пожелаехме, никой не можеше да ни хване. От друга страна, също както истинските върколаци, по полунощ пощуряваме. Не можеш да стоиш на едно място. Постоянно трябва да търчиш напред-назад, защото пълнолунните лъчи те побъркват. Всичко, дори и най – малкият шум те побърква. Тогава е много по – зле от менструалния период ( ако въобще може да има някаква база засравнение ). Но с годините вещерът се учи да го овладява.
Ядяхме човешка храна, но много рядко. Можехме да караме с една бисквитка или вафла около два – три месеца. Това беше добре, нямаше начин да напълнея. И не харчехме пари за храна, за разлика от върколаците и преобразяващите се. Те изразходваха изключително много енергия и храната никога не им стигаше.
И така стоях загледана в изключително смешния поглед на роднината ми и чаках за сладоледа, за който бях дошла. Редицата сякаш нямаше край, но това в момента не ме вълнуваше.
- Браво Аш , много забавно. Как така не ти омръзна да ме прецакваш и винаги да се излагам пред хората. – усмивката отново напираше върху устните ми, но трябваше да я сдържа, защото не исках да развалям картинката.
- Съжалявам Дани, но да не си се опитвал да ме сплашваш. Перфектно знаеш какво се случва винаги. Слуха ми е много по – изострен от твоя – усмихнах се доста лукаво.
- В същност мисля, че този път не беше чак толкова зле - сподели той.
- Оооо така си е. Даже си спечели фенки – тогава той се обърна и заедно забелязахме как онази малка момичешка петорка го гледаше доста настоятелно. – Е Дани, май ти намаза най – много от всичко това. – идваше ми пак да се изсмея.
Тогава едно от момичетата се приближи плахо към нас. Беше една от тъмнокосите. Не гръмогласната, тази беше с много леко начупена тъмно кестенява коса и красиви тъмни очи. Усмихваше се малко сковано и си личеше колко много се срамува, но явно не е имало кой друг да дойде. Тя е била най – смелата.
- Здравейте – каза притеснено малката. Честно казано не изглеждаше да е на повече от 15 години. – Извинявам се много, но ми приличате много на един актьор и ... – явно говореше на Дани – ... Ще може ли да се снимаме с вас ?
Тук вече не издържах и пак се захилих като луда, а скъпият ми роднина само се усмихна мило, а мен дари с най – злобния си поглед и отиде при момичетата. Това беше той – обичаше известността. Все пак беше мъж и факта , че цели 5 момичета в момента изгаряха от това , че се снимат с него, си го радваше. И аз да бях на негово място и аз бих се позарадвала.
Когато се върна Даниел блестеше с най – чаровната си усмивка. Е, това беше, сега или никога :
- Е Дани, какво стана .. Взе ли им номерата? Ще се видите ли? Какво стана? – вече неиздържах и се засмях толкова силно, че чак стомаха ме заболя. Много обичах, когато се заяждах с него. Той винаги ми се връзваше.
- Ще видиш ти – каза бързо той и ме приклещи със здравата си хватка. След около пет минутни опити да се измъкна, той ме пусна, а аз даже малко се поулюлях. Той перфектно знаеше, че мразя да ме прегръща и естествено използваше височината и силата си, за да ме тормози така. Иначе нямаше как да ме пребори, бях много по – жилава от него.
Посмяхме се още малко заедно и най – накрая дойде и моят ред за малката доза сладолед . Обясних на момчето любезно какво искам, но не го поглеждах, защото оглеждах асортимента им. В следващия момент, когато трябваше да получа желаното изтръпнах. Мъжът, или по – точно момчето пред мен, беше малко по – особен .. От малкото време, с което разполагах, за да го огледам разбрах, че беше върколак.Не знам дали от пълнолунните или просто преобразяващ се, но не беше човек и това си личеше. Гледаше ме доста странно и това ме поучуди малко, защото много трудно ни усещаха, че не сме хора .. Още по – трудно разбираха какво сме. Продавачът беше доста висок .. Около два метра, че може и повече. Светлоруса коса със тъмнокафеви очи – добра комбинация. Можеше да мине за хубав пред хората, но на мен не ми направи кой знае какво впечетление. Другият – помощникът беше малко по – нисък от него .. около метър и осемдесет – значи все още беше от младите. Черна коса и страстно сини очи. Наистина беше симпатяга. Комбинацията на коса и очи ми беше доста странна, но точно това им беше чарът.

- Те са – продавача каза тихо на помощника си, почти недоловимо, но успях да ги чуя. Другият само кимна, но след като видя, че ги гледам се усмихна мило и не чух дори думичка от устата му.
- Хайде Еди, да вървим, все пак имаме работа – използвах прякора на братовчед ми, защото тези двамата ме съмняваха, а не исках да разбират имената ни.
Тръгнахме си по живо, по здраво, но с периферие забелязах, как момчетата продължаваха да ни гледат странно. Добре поне, че успяхме да се отървем без последствия. И без това не понасях много кучетата. Не исках да имаме разпри пред всички тези хора. Не че те биха го позволили, но все пак си беше риск.
Прибрахме се в апартамента ни за около двайсетина минути. По принцип пътя не ни мърда по – малко от четирисет минути, но сега решихме да си поиграем малко със скоростта. Качихме се в колите си и с една простичка магия нагласихме всички светофари да са на зелено, когато минаваме.
Моята кола беше бърза почти колкото тази на Дани, но имаше около десетина километра, с които той ме биеше. Бях добра почти колкото него при шофирането, но просто бързината му си оказа влиянието.
Паркирах морско синьото ми Audi A4 в гаража, а черната А6-ца последва примера ми. Когато се качих в апартамента бях спокойна. Нищо особено не се бе случило, но просто домът ми винаги ме успокояваше по много странен начин, винаги когато престъпех прага. Самото жилище не беше нищо особено – две спални, хол комбиниран с малка кухня и две бани. Все пак Дани имаше страхотния навик да води „приятелките” си за една нощ у нас. Бях благодарна на строителите, които така прецизно бяха разделили спалните в двата края на етажа. Моята беше в дъното. Тихо и спокойно. Стаята на братовчеда ми беше по в началото. Във всички случай си му беше удобно. Радвах се, че не беше от шумните момчета, защото в противен случай да съм го изхвърлила още на първата му закачка с някоя.
Стаята ми не беше нищо особено. Малка и спретната с преливащи сини нюанси. В момента, в който влязох се съблякох и „нахлух” в банята. Топлият душ ми дойде много добре и след това легнах, като взех любимата ми „Ромео и Жулиета”. Не бях от романтичките, които плачат на тъжните финали или сърцераздирателните истории, но просто тази малка приказка ме омагьосваше по невероятен начин. Чела съм я сигурно стотици пъти, но никога не би ми омръзнала. Вече я знаех сигурно наизуст, но не ми пречеше да се присивам с нея.
По едно време на вратата се почука, а от малкото открехнато пространство се появи иначе не чак толкова малката глава на роднината ми. Естествено беше ухилен до уши. Можеше в размерите си да беше доста страховит, но за мен си беше просто едно прекалено пораснало дете. Все пак акълът му все още си беше на петнайсетгодишен.
- Ооо виждам, че пак си се хвърлила на иначе толкова красивата ти книга сестрице – каза го с толкова преспорено женски и съчувствен глас, че нямаше как да не се засмея и хвърля една възглавница по него. Мразех когато ми се подиграваше за начина ми на живот. Все пак не бях като него да си лягам с първия срещнат. Но това е друга тема.
- Какво искаш Еди – мразеше като му кажех така. Засмях се на свой ред, а той връхлетя в стаята и започна да ме гъделичка, а аз се смеех като побърканите учени в откачените филми. – Сприиии .. – нямах и грам въздух – Моля те Даниии .. Сприиии – незнам как щях да издържа още пет секунди, ако продължеше. Но за мое щастие той спря и ми се усмихна мило.
- Казах ти да не ме наричаш така! Примирявам се с Еди, когато има нещо важно, но това не мога да го преглътна – направи отчаяна физиономия, а това на свой ред породи още една доза бурен смях при мен. Вече наистина нямах грам въздух.
- Кажи какво има? Защо идваш?
- Амии аз излизам малко до някой клуб или дискотека. Не ми се стои тук. Искаш ли да се поразведриш малко с мен? Писна ми да излизам самичък. Естествено няма да се прибера без компания – намигна ми по неговия шантав начин тип Знаеш-за-какво-става-на-въпрос и зачака отговора ми.
- Не знам Дани. Не ми се излиза. Знаеш че не обичам много да се мотая по тия места. – Не бях голям почитател на днешния начин на купонясване, който беше равнозначен на казашко напиване и преспиване с когото ти падне. Разбира се на братовчеда тези му бяха специалитета ( момичетата де ). – Ти върви. Аз ще си остана, и без това не ми се излиза. Обещавам, някой друг път ще излезнем заедно.
- Охххх .. Братовчедке, ти винаги казваш така – направи любимата ми отчаяна физиономия, което естествено ме накара да се засмея. – Добре. Аз тръгвам. Ако си промениш мнението, ми звъниш и веднага ще ти кажа къде съм – той ми смигна леко и набързо излезе от стаята.
Постоях още малко с разрошената коса и развеселена от постъпките на Дани. След това се усетих, оправих се набързо и продължих с книжката си.
„Защото досега светът незнай любов по – чиста и съдба по – клета от тази на Ромео и Жулиета.” – що за глупости. И тогава и сега кой ти вярва в любовта. Вярно, че по онова време хората разчитаха на това чувство и то много, но просто то никога не би „спасило света”. Отдавна спрях да вярвам в любовта и неините производни. Особено в нашия свят нямаше място за него.
При мен лично всичко е започнало през 1548г. в една дъждовна есенна вечер. На 10 Октомври в Париж се е родила моя милост. Бях второто от четирите деца в семейството ми. За мое огромно съжаление Клод и Жан умряха малко след моето раждане. Така след като по – големите ми братя си заминаха останахме само аз и Жаклин ( най – малката ). Родителите ми страдаха доста за загубата си, но тогава беше нормална тази огромна смъртност. Самата аз много трудно преодолях загубата, защото те за мен бяха много повече от братя – бяха ми най – добрите приятели. По – късно разбрах, че са ги убили вампири. Неможели да разберат с какво ние сме били по – висши от тях (не че има някаква база за сравнение, но това са си вампирите) и просто решили, че ще е най – добре, ако ги убият. Разбира се, след като научих, тези идиоти си платиха прескъпо за грубата грешка. Молеха да си отидат много преди Смъртта да ги е навестила сама. Семейството ми обаче беше разкъсвано от разногласия. Майка ми и сестра и’ постянно се караха. Нямаше момент, в който да не слушам по някоя злостна хаплива реплика по адрес на някой роднина. И в крайна сметка всички се избиха в желанието си да владеят повече. Останахме само аз, Даниел и Жаклин, но тя се запиля на някъде и не съм я виждала и чувала от около 200 години. С времето аз и Дани се спрятелихме и след караниците на семейството ни останахме двамата. Винаги сме се подкрепяли и никога не бих го изоставила, както и той мен.
Може да е с месец по – малък, но винаги аз съм била мозъка, а той мускулите. Още като бяхме малки, той си ме налагаше уж на шега, но добре си удряше момчето. Винаги е бил по – мускулест и не си поплюваше. Но и двамата знаем, че каквото и да стане винаги сме си тандем.
Зарязах мислите по миналото и продължих с любовната драма на Ромео и Жулиета. Защо всъщност харесвах историята толкова много? Живяла съм по това време и разбирам епохата, но не разбирам любовта. Не разбирам чувството да живееш чрез някой друг или, както го описват често хората, не знам какво е чувството за пеперудки в стомаха. Дали някога щях да разбера?